Сърцето на исляма

Авторът е основател на Иранската академия по философия и е първият й директор, ректор е на университета “Ариамехр”. От 1984 г. е професор по ислямски науки в университета “Джордж Вашингтон”. Президент е на Фондация за традиционни изследвания. Автор е на много книги, студии и статии по ислямска философия и езотеризъм. Почетен член е на престижни университети и академии. Написва книгата “Сърцето на исляма” след печалните събития от 11 септември 2001 г. в която обяснява на широката общественост в Америка, а и по света, кои са непреходните ценности на исляма.

Според Корана Бог е Господ както на Изтока, така и на Запада, и благословеното маслинено дърво, което символизира духовната ос на света, не принадлежи нито на Изтока, нито на Запада. Днес, повече от когато и да било в историята, е необходимо да се осъзнае универсалната природа на истината, която принадлежи и на Изтока, и на Запада, без обаче да се ограничава с нито една от тези две части на света. Въпреки това, на Запад има хора, които виждат в исляма нещо „съвършено друго“, а после го хулят и отъждествяват с всичко презряно за тях, докато в ислямския свят пък има такива, които възприемат Запада като естествен враг на исляма. Всички, които разбират, че Бог е Господ както на Изтока, така и на Запада, трябва да извисят своя глас срещу подобно невежо и понякога зловредно отношение.

Днес обаче не съществува проста симетрия между Изтока и Запада. В предмодерната епоха „Домът на исляма“ е бил единствената „другост“, позната на Запада, и самосъзнанието на западната цивилизация през нейния период на съзряване и изкристализиране е било до голяма степен дефинирано от тази „другост“. За исляма обаче е имало няколко различни цивилизации, като тези в Индия и Китай, с които е бил в контакт и е възприемал като „други“. Този фактор сам по себе си е допринесъл, доколкото ислямът е разглеждал себе си като централна световна цивилизация, мюсюлманите да не забележат в течение на няколко века нарастването на европейското могъщество през Възраждането и основните интелектуални и религиозни промени, извършващи се през това време на Запад, включително възхода на съвременната наука, последван от новите технологии.

Някои са правили опити да упрекват ислямската цивилизация, че не следва траекторията на развитие на Европа, и са задавали въпроса „какво се е объркало“ в ислямския свят. Ако погледнем обаче световната история, въпросът би трябвало да бъде не „какво се е объркало в ислямския свят“, а „какво се е объркало в Европа“. Самият въпрос „какво се е объркало“ предполага наличието на норма или правило, спрямо които нещо се оценява като „объркано“. Ала навремето глобалната норма e била въплътена от традиционни цивилизации, основаващи се върху духовни и религиозни принципи и коренящи се в един теоцентричен или антропокосмичен светоглед, каквито са японската, китайската, индуистката, ислямската, византий­ската и средновековната европейска цивилизация. Тъкмо Европа след Средновековието се е отклонила от тази норма, като е заменила теоцентричния светоглед с антропоцентричен, превръщайки човека в мярка за всички неща или, ако използваме религиозен език, замествайки „царството Божие“ с „царството на човека“. Това „освобождаване“ на разума от откровението и интелектуалната интуиция, комбинирано с поставяне на ударението върху хуманизма, рационализма, емпиризма и натурализма, е породило многобройни нови явления, в това число една нова наука, основана по-скоро върху силата, отколкото върху мъдростта, и е позволило на Европа да разпростре влиянието си върху целия свят и да доминира над другите цивилизации. То е в основата на промишлената революция, новите технологии и съвременната медицина. Вярно е, че съвременната медицина доведе до изчезването на много болести, но тя причини и демографската експлозия, а новите технологии създадоха голям брой удобства наред с катастрофалното унищожаване на околната среда.

Смъртта на десетки милиони европейци през ХХ век, свързана със съвременните оръжия и обезценяването на човешкия живот, секуларизацията на света, дехуманизацията на човечеството, разпадането на социалната структура, безпрецедентното унищожаване на природата и много други последици от съвременната цивилизация доведоха някои видни западни мислители и поети през миналото столетие до задълбочена критика на посоката, поета от съвременната европейска цивилизация. Макар не всеки да е чел шедьовъра на Рене Генон „Кризата в съвременния свят“, повечето хора в Америка познават „Опустошената земя“ на Т. С. Елиот, някои помнят „Къде свършва пустинята“ на Теодор Росак, както и много други творби, написани от европейски и американски автори през последните десетилетия, които описват трагичното духовно състояние на човешкия живот в съвременното общество или критикуват тенденциите, тласкащи днешната западна цивилизация към нейната разруха.

Трябва ли да забравим всички тези критики и да въздигнем съвременната цивилизация в норма, в сравнение с която всичко друго се смята за сбъркано? Никой мислещ човек, съзнаващ какво правим с природата и с околната среда и какви сили разкъсват тъканта на обществото и – още по-важно – на нашите души, не би могъл да твърди, че пътят, следван от Запада, трябва да бъде критерият за оценка на останалите цивилизации, били те ислямски или други. Нещо повече, ако ислямската или китайската цивилизация беше тръгнала по пътя, извървян от следсредновековния Запад, и промишлената революция се бе извършила не само в Англия, но и в Китай, Индия, Персия, Турция и Египет, въздействието върху околната среда щеше да е толкова голямо, че днес можеше и да ни няма тук, за да се питаме какво се е объркало.

Всъщност всяка цивилизация, както на Изток, така и на Запад, е претърпяла упадък, отклонила се е от правия път по своему и трябва да зададе въпроса на самата себе си какво се е объркало, вместо да се провиква високомерно и самодоволно за объркването на друго място, защото хората на това „друго място“ не са мислили и действали по нейния начин. Трябва да спрем да отъждествяваме себе си с абсолютното добро, а другите – с абсолютното зло. Дори Христос е казал, че само Бог е добър в абсолютния смисъл на думата*. Всяка цивилизация трябва да осъзнае все повече своите собствени слабости и злини, както и добродетелите си и положителните си страни. Мюсюлманите трябва да се запитат какво се е объркало в собствените им общества, но и Западът трябва да постави същия въпрос за себе си. А тази задача на самоанализ е дори по-неотложна за Запада, тъй като на кръстопътя, на който днес се намира човешката история, той обладава много по-голяма мощ от другите цивилизации и оказва по-силно влияние в глобален мащаб.

Нещо повече, днес не можем вече да говорим, строго погледнато, за западния и ислямския свят като за две цивилизации, изправени на фронтовата линия една срещу друга, подобно на две армии, готвещи се за бой, през Средновековието. В миналото ислямът е заемал южните брегове на Средиземноморието, а Западът – северните му брегове, като по-късно отоманците завладяват Източна Европа, а западната цивилизация властва на запад от Виена. Днес отношението между ислям­ския свят и Запада изглежда повече като символа ин-ян от Далечния Изток. Нека напомним, че има елемент от ин в ян и от ян в ин, а взети заедно, те образуват кръг, представляващ символа на цялостност. Много представители на Запада живеят в ислямския свят заедно с немалко мюсюлмани, усвоили западната култура, както и значителни ислямски общности живеят в Европа и Америка. Докато приносът на западняците в ислям­ския свят към Запада е предимно икономически и донякъде политически, приносът на живеещите на Запад мюсюлмани към ислямския свят е на първо място интелектуален и едва на второ – икономически. В действителност през никой период от ислямската история толкова голям брой влиятелни интелектуал­ни лидери на исляма не са живели извън „Дома на исляма“ в друга цивилизация, която, интересно е да се отбележи, осигурява благоприятния климат за свободен интелектуален обмен на идеи, какъвто не съществува при днешните условия в много от самите ислямски страни. Съдбините на Запада и на ислям­ския свят са преплетени по такъв начин, че положението не може да бъде сведено просто до „нас“ и „тях“ при пълно взаим­но изключване.

Съдбата не само на исляма и на Запада, но и на всички други цивилизации е да се изправят в този конкретен момент от историята срещу могъщите сили на глобализацията. Ако секуларизмът се е опитвал преди да събори и унищожи старите, основаващи се на сакралното, светогледи, процесът на глобализация, както обикновено го разбираме, се стреми с все по-голяма скорост да формулира един единствен светоглед и една „ценностна система“. Но тъкмо тази „ценностна система“ би могла да бъде наречена „трансчовешка“, тъй като е основана на бързо преходното пазарище и неговите корпоративни участ­ници, а не на непреходни истини и на духовни ценности. Ето защо политическите и икономическите цели на глобализацията са толкова враждебни на вечните ценности на религията, колкото са били и продължават до ден днешен да бъдат силите на секуларизма. В тази безпрецедентна историческа ситуация, изпълнена с най-голяма опасност за цялото духовно наследство на човечеството, особено важно е да се запазят и изострят специфичните аспекти на всяка традиция, да се възобновят универсалните аспекти, като с всички тях бъдат запознати другите традиции. Единствено на базата на положителен и взаимно обогатяващ диалог между религиозните традиции, който зачита особеностите им и признава универсалните истини, заложени в тяхната сърцевина, могат да се търсят отговорите на най-острите проблеми, пред които е изправено човечеството в наши дни.

В този критичен момент от човешката история мюсюлманите и хората на Запада, както всъщност и всички човешки същества, трябва да се стремят да живеят етично, основавайки се на взаимно уважение и по-добро познаване на другите. Ако насочим вниманието си по-специално към исляма и Запада, трябва да подчертаем, че, независимо дали сме мюсюлмани, евреи, християни или дори секуларисти, независимо дали живеем в ислямския свят или на Запад, ние всички се нуждаем от смисъл на своя живот, от етични норми, ръководещи нашите действия, от визия, която да ни позволи да живеем в мир помежду си и с цялото Божие творение. Тъкмо за изпълнението на тази задача могат да ни помогнат, повече от всичко друго на света, както формалният аспект, така и съкровеното послание на исляма и на другите религии. Особено голяма роля се пада на съкровеното послание, защото това послание не е нищо друго, освен универсалната истина, която е била заложена от Бога в сърцата на всички човешки същества и която заема централно място във всички небесни откровения.

Сърцето на исляма е също така ислямът на сърцето – онази духовна ценност или ихсан, която ни дава способността „да виждаме Бога навсякъде“ и да бъдем Негови „очи, уши и ръце“ в този свят. Сърцето на религията е религията на сърцето, където се извисяват до своята трансцендентна същност всички външни форми, сърцето, което според Пророка е „Тронът на Всемилостивия“. Тъкмо в тази религия на сърцето може да се намери вечната мъдрост или sophia, която сияе като драгоценен камък в центъра на всяко Божие послание. В този период на тъмнина и объркване единствено тази мъдрост може да ни озари със светлината на хармонията, основаваща се на изначалното познание, на топло съчувствие и любов към другия. Като последната голяма историческа религия в настоящия цикъл на човешкото съществувание ислямът е съумял да съхрани до ден днешен, въпреки целия външен смут и дори поквара на нашето време, това послание на вечната sophia в своето сърце. Да се разбере ислямът в неговата цялост, ще рече да се разбере това универсално, изхождащо от сърцето послание, и начина, по който външните елементи на традицията се съотнасят към този скрит център.

Самите мюсюлмани трябва да черпят все повече от тези вътрешни извори на мъдрост и всички хора с добра воля на Запад трябва да се стараят да разберат исляма в светлината на тези ключови истини, които могат да се открият също в юдаиз­ма, християнството и в други религии. Ние всички трябва да положим усилия да преоткрием сърцето на религията, която е и религията на сърцето, да пием от дълбините на извора на премъдрост, бликащ от сърцето, да живеем в мир и хармония въз основа на универсалните истини, съдържащи се в споделяната от всички традиции непреходна мъдрост, и да възлюбим цялото Божие творение, тъй като самите ние сме докоснати от любовта и милосърдието на Единствения, Който обитава нашите сърца. Нищо, освен мъдростта и любовта на религията на сърцето, не може да ни спаси в един свят, разкъсван от толкова много зло и себичност – свят, обзет от химеричния блян да живее в мир, забравил Бога. Сърцето на исляма е всъщност свидетелството за единството на Божествената Реалност, за универсалността на истината, за необходимостта да се подчиним на Божията воля, за съблюдаването на човешките отговорности и за зачитането на правата на всички същества. Сърцето на исляма ни подканва да се събудим от съня на забравата, да си спомним кои сме и защо сме тук, да познаваме и уважаваме религиите на другите. Мюсюлманите трябва да последват призива на сърцето на исляма и да живеят според неговите етични и духовни норми, но и хората на Запада, които търсят смисъла на своя живот, трябва да се обърнат към собственото си средоточие и да осъзнаят, че ако опознаят по-добре сърцето на исляма, те могат да постигнат нещо повече от по-дълбоко разбиране на една друга религия и цивилизация – те могат да проникнат по-надълбоко в собственото си сърце и душа. Сърцето на всяка религия е всъщност онази уникална, универсална Истина, Която живее в сърцето на всички автентични религии и Която на свой ред е основата на религията на сърцето.

В любовта няма разлика между манастир и порутен суфийски хан,

навсякъде сияе светлината на Лика на Любимия.

Хафез

Уа’Ллаху аалям – И Бог знае най-добре.

(Епилог на книгата - "ЕТИЧНА И ДУХОВНА ПРИРОДА НА ЧОВЕШКИЯ ЖИВОТ, ИЗТОКЪТ И ЗАПАДЪТ")